АВТО-МОТО 

Кола за цял живот, че и за още малко

Всеки десети мъж обича колата повече от жената. Това поне показа преди време проучване на един от автомобилните гиганти, направено сред 2000 души във Великобритания. Не случайно има и безброй вицове за приликите между най-милото на мъжа вкъщи и в гаража.

„Жените, както колите, при първата среща изглеждат без забележка, а след петата година ползване, започват да работят по-шумно и да ти пилят на главата“, шегуват се на общите черти тези, които делят любовта си по равно между жената и колата.

У нас обаче, оказва се, има една съществена разлика, която скъпи мъже, задължително трябва да знаете: С жената може и да се разведете, с колата – не винаги. Запомнете го, споделям го от опит – цяло десетилетие няма отърване от очуканото ми „Пунто“. С радост го продадох през далечната 2008-а. След пет години обаче, когато вече от паметта ми започнаха да изчезват някои от цифрите на регистрационния му номер, общинските данъчни решиха да ми го припомнят. В тяхната система забравеното вече от мен „Пунто“ още било моя собственост и затова – или да плащам, или да го отписвам. И тогава започна страданието.

По някакво лошо стечение на обстоятелствата или поради небрежност, характерна за младите хора, преди години не само съм загубила договора за покупко-продажба на въпросната кола, а и връзка с купувача. Но без договор – няма „развод“. От въпросната община ме препращат в съседната, в която съм регистрирала „завинаги“ моето старо возило. Там пък сърдита служителка едва изчаква финала на личната ми драма и ме праща да търся спасение в КАТ. На тяхното гише вдигат рамене и ме насочват към нотариуса за така нужния ми дубликат на договора. Нотариусът набързо ме реже – не можел за цял месец да свали някой в мазето да издирва точно моя документ.

Справка в сайта на гаранционния фонд пък показа, че за прескъпото ми „Пунто“ от години не се плаща задължителната „Гражданска отговорност“, което най-вероятно означава, че животът му отдавна е завършил в някой нелегален пункт за скрап. Та след безвъзвратната загуба на безброй нервни клетки в обиколката на въпросните институции, реших да се откажа. Данъкът да си тече, здраве да има само!…чиновниците да си пращат писма за дължимото, аз ще обещавам, че ще си платя. И това свърши, вече съм принудена да плащам заради другия автомобил. Междувременно ми мина през ума да обявя колата за открадната или да представя фалшива бележка от депо за отпадъци, но не искам да газя закона, искам само да се отърва от нея по предвидения в законодателството ред. И без това достатъчно съм погазила тогавашната нормативна уредба, като не съм отписала колата от общината в едномесечен срок след продажбата. Съгласна съм да си понеса вината, да платя глоба, но да се разделя с колата. Защото иначе прегрешението на всеки един убиец или крадец е по-леко от моето -той излежава наказанието си и среща свободата, аз съм принудена да страдам и плащам данъка на чужд автомобил цял живот. А след мен ще плаща и синът ми, защото ще има „Пунто“, макар и само на хартия.

Лъч надежда за приключване на драмата ми са готвените промени в Административно-процесуалния кодекс, според които кола с настъпила „тотална щета“, вече ще се отписва служебно. Така клетниците с унищожени на пътя коли вече няма да обикалят до безкрай опашките на институции и застрахователи и през това време да плащат данък на недвижеща се кола. Остава да запълнят дупката в законодателството и за отписване при загубен документ. Дотогава ще си плащам за „Пунтото“ и ще стискам палци за наследството на детето.

Даниела Димитрова

Споделете или харесайте в социалните мрежи:

ДРУГИ ПУБЛИКАЦИИ

Leave a Comment