Слави Трифонов в търсене на новите политици

 

Слави Трифонов явно не се е отказал от политическия си проект. Желание за участие в обявения от него „кастинг за политици“ били заявили над 2000 човека, сред които „българи завършили Йейл, Харвард, Кеймбридж; българи, които имат успешен бизнес навсякъде по света, българи от всички университети в България, българи от целия обществен, политически, професионален и културен живот“. Най-вероятно тези хора са лелеяните морални и млади нови лица.

Гласът народен?

Но какво представлява всъщност утопията на кастинга, която вече трайно се настани в българската политика?

През 2013 например, г-н Витков реши да събира кандидатите за евродепутати на партията си на живо пред камери. В журито участваха „психолози, адвокати…“, а мераклиите трябваше да се справят с психологическа игра и дори да се подложат на полиграф, който да установи истинността на видео-визитката им. Накрая разбира се – онлайн гласуване, сиреч (дигитален) глас народен.

Подобен опит направи през 2015 възникналата от протестите партия ДЕОС, лансирайки „първата изцяло онлайн кампания“ „Стани кмет“. Идеята беше да се наберат желаещи за общински съветници и кметове, които да влязат в листата на партията. Разбира се пак млади, честни, успешни. Не си спомням дали някой беше избран, но авангардната инициатива със сигурност се помни.

Елемент на кастинг има в преференциалния вот, на който аз не съм особен фен. Гласът народен значи не издига кандидати, а само ги размества – например популярният медиен лъв може да измести скучния юрист, специализиран в някакви неразбираеми неща. Публиката прецаква партийните листи, политиците си получават заслуженото, всички се кефим.

Какво търсим – политици или актьори?

Но нека се замислим какво е демокрацията -социално действие или медийно зрелище? В първата версия, която изглеждаше самоочевидна до скоро, политиците се раждат в реалния свят – те се борят за нещо, представляват някого. Всички знаем много добре кой в нашето предприятие има енергията да отстоява интересите ни – това не е непременно най-симпатичният, нали? Партиите се занимават именно с това да откриват и издигат онези, които са активни на място (и разбира се споделят тяхната идеология).

Тази работа не е съвсем публична, но това пък не значи, че е непременно злонамерена конспирация. Просто социалното действие се случва в реална човешка група и да го извадиш от конкретния му контекст, да го направиш всеобщо достояние предизвиква объркване. Разбира се националното обществено мнение трябва да бъде информирано, ако някой местен деец е погазил закона например; но то трудно може да оцени позитивните качества на един или друг деец без местния опит. Впрочем ако беше възможен национален консенсус около личността на политиците, просто нямаше да има политика.

При кастинга всичко това е преобърнато. Идва при Слави Трифонов някой млад и успешен – да го разсмее („Разсмей Слави“), да пее или да играе ръченица. В подобни забави по правило участват именно „нови лица“, иначе цялото състезание ще изглежда нагласено. Появява се значи един съвършено нов човек и се опитва да ни изненада с таланти, които не сме подозирали – и най-неочаквано грозното пате става лебед, ние ахваме и пускаме СМС-и, а щастливецът просълзен отнася наградата.

Представете си го сега пренесено към политиката. Говорим не за обичайните интервюта, каквито се водят при всяко назначение – говорим за публично мероприятие, за директна демокрация, с елементи на шоу. Медийният кастинг съкращава цялото израстване на човека в конкретни битки, доверието, което е породил, умението му да увлича и организира.

Кандидатът е изваден от контекста си и не се явява сам – трябва да ни убеди за няколко минути, че го „вълнува това, което става“, че му „пука“, ако използвам изразите на г-н Трифонов. Нали знаете откъде идва думата кастинг? Така набират актьори в киното и театъра, а основното качество на тази професия е да изиграеш някакъв персонаж, да омаеш журито и публиката. Дали точно това очакваме от кандидат-политиците?

Изкушението на кастинга

Интернет-кастингът изглежда някак по-рационален, защото няма телесно присъствие, мимики, облекло, но в основата си е същото: кандидатът ни се представя като определен персонаж, а на нас е отредена ролята на публика.

Може ли изведнъж грозното пате да стане политик за удивление на всички ни? Представете си да кажем, че някой от кандидатите е написал в СV-то си, че е завършил Харвард – разбираме, че това би „изумило“ г-н Трифонов и безусловно е нещо чудесно като елемент на всяка политическа кариера. Но следва ли от бляскавата диплома, че този човек ще знае какви са проблемите в Монтана, че познава хора там, които да му имат доверие и с които да работи?

Вероятно има изкушение една начеваща партия да тръгне през най-лесното и евтиното – дигиталните медии. До сега обаче опитът показва, че траен успех в България имат само ГЕРБ, БСП и ДПС – трите партии, които се окопават по места и работят с конкретни хора, свързани с общността си. Обещанието на новите политици да ни отърват от тях по метода на Биг Брадър, където седим по пижама в къщи и пускаме постинги, похапвайки пуканки, ми се вижда измамно. Но пък кой знае – нека изчакаме следваща серия.

Ивайло Дичев, DW

Вашият коментар