in

Който унищожава добрата книга, убива самия разум

Кислород срещу задух от гаснещата свобода на словото и възможност за надникване за генетичния код на безпросветността като патоген – така бяха представени българските преводи на „За образованието“ и „Ареопагитика“ от английския поет и публицист Джон Милтън (прев. Мартин Осиковски, изд. „Лист“, 2020 г.).

Предлагаме ви пълен видеозапис от премиерата на книгата, както и откъси от включените в изданието трактати.

Джон Милтън. За образованието. Ареопагитика. Прев. Мартин Осиковски, ред. Калин Янакиев. София: „Лист“, 2020 г.

  • Томът е пети поред във философската поредица на издателство „Лист“, в която са публикувани също и Левиатан от Томас Хобс (в две части), За обществения договор от Жан-Жак Русо и Утопия от Томас Мор.
  • 163 стр., 290 бележки в справочния апарат под линия, следговор от преводача; корица: Милена Вълнарова.
  • Два обширни откъса от Ареопагитика вече са били публикувани на страниците на Християнство и култура, но тук те се включват със сериозни поправки и допълнения в справочния апарат.
Martin-Osikovski
Мартин Осиковски (вляво) и Калин Янакиев представиха откъси от книгата. 

Следговор на преводача

Двете творби, включени в настоящото издание, са на повече от триста и петдесет години, но темите, които те обсъждат, със сигурност са близки до съвременния (и особено до съвременния български) читател. Той, също като много общественици през 40-те години на XVII в., често роптае, че в училище се учат „ненужни неща“; и на него също много често му се струва, че „свободата да знам, да говоря и да споря на воля“ се намира в огромна опасност. Но повече от всякога преди – и в това е може би голямата разлика – днешният читател гледа на тези свои тревоги през филтъра на невротичните количествени метрики: на неуморното съпоставяне на първи, последващи и последни места в определени класации, на динамики по индексите на деня. Понякога даже се стига дотам, че цифровата реалност на тази „рейтингофилия“ успява да изреже живата тъкан на значимото постижение – било то в сферата на образованието или на свободното изразяване; така важно се оказва не това, което собствено се случва, а неговото цифрово изражение.

Една от възможните крайни точки на този скучен и нерадостен маршрут, за съжаление, би могла да отведе до пълно опразване откъм съдържание – до разтваряне на необятен метрично-количествен зев, който някога е бил пълен с качество и със светлина. За образованието и Ареопагитика са далечни, но напълно живи свидетели за някогашното търсене на тази светлина – в училището, на страниците на книгата или на памфлета… Добрата новина е, че докато тези свидетели продължават да ни говорят, за техния съвременен читател никога няма да бъде късно да поспре за минута и (търпеливо) да ги помоли да му услужат с някой от своите възвишени идеали; а защо не и да помогне на силните на деня да ги почитат и да се съобразяват с тях винаги, когато е необходимо.

За образованието

[…] В учебните си занимания те трябва да започнат най-напред с основните и необходими правила на някоя добра граматика – или тази, която сега се ползва[1], или някоя друга, по-добра: и докато се занимават с това, в своя изговор те трябва да развият ясно и отчетливо произношение – възможно най-близко до италианското, особено що се отнася до гласните звукове. Причината за това е, че ние, англичаните, понеже сме от далечния Север, не си отваряме устите достатъчно широко в студения въздух, за да постигнем изяществото на един южен език, и всички други народи забелязват, че говорим изключително затворено и навътре; ето защо да се зацапва латинският език с английски изговор е толкова непоносимо, колкото и да се слуша правен френски[2].

След това, за да ги направим вещи познавачи на най-потребното от граматиката, а оттук – и за да ги настроим и спечелим отрано за любовта към добродетелта и към правилното усърдие, така че да не бъдат случайно победени от някоя ласкателна съблазън или суетен възглед, на тях би трябвало да им се преподаде някоя лека и хубава книга за образованието; такива [четива] гърците имат предостатъчно – например Кебет[3], Плутарх[4] и други сократически беседи[5]. Но ние нямаме никакви запазени [съчинения от този вид] от класически автори на латински език, с изключение на първите две или три книги на Квинтилиан, както и някои други отбрани работи[6].

Тук главното и най-основното ще бъде те да бъдат настройвани при всяка възможност с такива лекции и обяснения, които да ги насочват и привличат към доброволно подчиняване по отношение на добродетелта, разпалено чрез усърдието на учението и възхитата [от нея]; да бъдат развълнувани с възвишени надежди да живеят като смели мъже и достойни патриоти, скъпи на Бога и прочути навеки, така че да презрат и възненавидят всичките си детинщини и неученост и да се възрадват в мъжествени и благородни упражнения. Този, който има умението и подходящото красноречие да ги насочи към това – отчасти с меко и сполучливо убеждаване, отчасти, ако е необходимо, с насаждане на някакъв страх, но преди всичко със собствения си пример[7], – за кратко време ще съумее да ги изпълни с невероятно старание и смелост, като вдъхне в младите им гърди възвишен и благороден плам, който няма да пропусне да превърне много от тях в почтени и безупречни мъже. […]

„Ареопагитика“

[…] Не отричам, че за Църквата и държавата е от изключителна важност да се проявява бдителност за поведението на книгите и хората; а след това и да се ограничават и затварят, да се въздава най-строга справедливост на онези от тях, които са сторили зло. Защото книгите не са съвършено мъртви неща, но всъщност съдържат възможност за живот в себе си – толкова дейна, колкото е и душата, която ги е износила; те даже съхраняват като във фиала по най-чист начин деятелността и същността на живия интелект, който ги е отхранил[8]. Аз зная, че книгите са толкова жизнени и толкова стихийно плодовити, колкото и легендарните зъби на змея; че ако бъдат засети нашир и длъж, после могат да поникнат като въоръжени мъже[9].

И все пак, от друга страна, освен ако не сме изключително внимателни, да се погуби една добра книга, е все едно да се погуби човек. Този, който убива човек, убива разумно същество, образа на Бога; онзи обаче, който унищожава добрата книга, убива самия разум – убива, така да се каже, образа на Бога напълно открито пред всички. Много хора живеят само за да обременяват земята под себе си; една добра книга обаче е драгоценната жизнена кръв на извисения дух, нарочно балсамирана и затворена в съкровищница за живот отвъд живота.

Истина е, че никой век не може да възстанови живота (и вероятно това не е голяма загуба), но с хода на вековете рядко се възстановява отхвърлената и изгубена истина, а поради това цели народи страдат горчиво. Затова трябва да сме много внимателни по какъв начин преследваме живия труд на обществениците, как разливаме онзи отлежал човешки живот, съхранен и натрупан в книгите. Защото е ясно, че по този начин може да се извърши един вид човекоубийство, понякога да се понесе мъченическа смърт, а ако се отнася до целия тираж – един вид масово унищожение.

В този случай екзекуцията не приключва с унищожаването на изначалния живот, ами погубва и онзи етеричен и пети елемент[10], духа на самия разум, погубва по-скоро безсмъртието, отколкото живота. Но за да не бъда осъден за въвеждане на цензурата[11], докато ѝ се противопоставям, аз няма да се откажа от затруднението да се обърна към историята, която ще покаже какво е било сторено от древните и прочути държави срещу тази неуредица до момента, в който планът за цензуриране не изпълзял на бял свят от редовете на Инквизицията, не бил захванат от някои от нашите прелати и не заразил някои от нашите презвитери. […]


[1] Т.е. граматиката на Уилям Лили (1468? – 1523?), първоначално подготвена специално за учениците в „Сейнт Пол“ – училището, което и Милтън посещава като дете – с помощта на основателя Джон Колет (1467 – 1519) и Еразъм Ротердамски (1469 – 1536). Скоро след основаването на „Сейнт Пол“ (ок. 1509 г.) Лили става и неговият първи ръководител по решение на Колет (1512 г.), а първите издания на части от бъдещата граматика датират от 1513 г.; в завършен вид тя се появява за първи път през 1540 г. като William Lily, Institutio compendiaria totius grammaticae (Londini: ex officina Thomae Bertheleti, 1540) и две години по-късно като William Lily, An Introduction of the Eyght Partes of Speche, and the Construction of the Same (Londini: in officina Thomae Bertheleti, 1542); заляга в основата на An Introduction to the Latin Tongue, for the Use of Youth (Eton: printed by J. Pote; sold also by Thomas Pote, 1758), впоследствие The Eton Latin Grammar, и остава популярна чак до 60-те години на XIX в.; вж. Hedwig Gwosdek, ed., Lily’s Grammar of Latin in English: An Introduction of the Eyght Partes of Speche, and the Construction of the Same (Oxford: Oxford University Press, 2013), 14-15. – Бел. пр.

[2] Става въпрос за лошото качество на норманския френски (популярно определян като „варварски, кучешки, кухненски“; „език-мелез, bastard French“ и т.н.), към 40-те години на XVII в. все още запазен за частична употреба като официален език за юридически цели; вж. напр. David Mellinkoff, The Language of the Law (Boston: Little, Brown and Company, 1963), 105. – Бел. пр.

[3] Става въпрос за съчинението Пинакс (Картина съгласно българския превод на Марко Балабанов от 1889 г.) – алегоричен диалог между чужденец и старец за щастливия живот, погрешно приписван на Сократовия ученик Кебет от Тива (ок. 430 – 350 г. пр.Хр.; главно действащо лице в Платоновия Федон); тъй като изучаването на гръцки език според Милтъновия план започва на по-късен етап, текстовете от гръцки автори, посочени тук, би следвало да се четат в латински преводи. (Препратките към конкретни съчинения на автори, посочени в учебната програма, следват изцяло предложенията под линия в CPW 2: 384, sqq., които са съобразени с достъпните за Милтън издания.) – Бел. пр.

[4] Т.е. За образованието на децата (=Нравствени съчинения 1a-14c; LCL 197: 1-70). – Бел. пр.

[5] „Сократически“ в общия смисъл на текстове в диалогична форма; в случая – други Плутархови съчинения, подбрани откъси от Държавата и Закони на Платон. – Бел. пр.

[6] Вероятно кн. I – II от Обучението на оратора на Квинтилиан, където редом с останалото се разискват и въпроси, свързани с обучението на децата. – Бел. пр.

[7] Срв. Платон, Закони, 334-5 (VII, 793d-794a): „Следователно, ако до навършване на тригодишна възраст на момчето или момичето човек извършва посоченото от нас точно, а не го приема само между другото, това би било от твърде голяма полза за малките възпитаници.

Но на три, четири, пет и дори на шест години нравът на душата би имал нужда от игри. С разпуснатостта обаче вече трябва да се спре, като децата се наказват, но не позорно, а точно както казахме и за робите – не трябва наказващите да проявя­ват надменност, с което да внушават гняв у наказваните, но и не трябва да допускат разпуснатост, като ги оставят ненаказани – точно така трябва да се постъпва и спрямо свободни хора“ (прев. Невена Панова). – Бел. пр.

[8] Скритата препратка е към The Advancement of Learning на Френсис Бейкън: „Образите на човешката схватливост и познания остават в книгите – предпазени от развалата на времето и способни на вечно обновление; те даже не могат да се нарекат собствено „образи“, защото продължават да дават семена [след като бъдат записани] и да ги хвърлят в умовете на други, като подбуждат и водят до безкрайно много действия и схващания в следващи епохи“ (James Spedding et al., ed., The Works of Francis Bacon, vol. 3 (London: Longman, 1857), 318). – Бел. пр.

[9] Съгласно Аполодоровия разказ в Митологическа библиотека (III.iv.1), когато Кадъм пожелал да принесе в жертва една крава от стадата на Пелагонт, той изпратил неколцина от своите хора да му донесат вода от извора Ария; оказало се, че изворът се пази от змей, който погубил пратениците; тогава Кадъм убил змея и засял зъбите му по съвет на богиня Атина; от тези зъби впоследствие поникнали въоръжени мъже, които Кадъм нарекъл „спарти“, т.е. засети. У Овидий в Метаморфози III.101-111: „Ей пред героя Палада, закрилница негова, иде.

// Слязла от въздуха тя, заповядва му да закопава // змейските зъби в земята за прираст на бъдното племе. // Кадъм набляга с ръка върху плуга, отваря бразда и // зъбите – посев човешки – послушно наръсва в земята. // Буците почна­ха – кой би повярвал това? – да се движат, // изпод браздите растат върховете на копия първо, // шлемове после, поникват глави с пъстроцветни развени // гриви, след туй рамене и гърди, и ръце под доспехи. // Новият посев мъже щитоносци така избуява, // както когато се тегли завеса на празнична сцена […]“ (Овидий, Метаморфози, прев. Георги Батаклиев (София: Народна култура, 1974, 52-53). – Бел. пр.

[10] Т.е. квинтесенцията, петият стихиен елемент (редом със земята, водата, въздуха и огъня); етер или ефир; в Изгубеният рай (VII.243-50) се отъждествява с първичната светлина при сътворението на света: „И рече Бог: да бъде светлина. И светлината // ефирна, квинтесенцията чиста, се яви // от глъбините първа и от родния си изток // по своя път през гъстия възду­шен мрак пое // в сияен облак закълбена; че без слънце още // бе този свят и в облачния шатър тя лежеше // до време.

Бог видя, че светлината е добра, // и в полусфери светлината отдели от мрака // тогава – светлината ден, а мрака нощ нарече“ (Джон Милтън, Изгубеният рай, прев. Александър Шурбанов, изд. 2 (София: Захарий Стоянов, 2008), 269). – Бел. пр.

[11] При всички условности и въпреки всички забележки, които могат да се отправят, с „цензура/цензор“ навсякъде в настоящия превод се превеждат съотв. Милтъновите licencing/licencer. – Бел. пр.

източник: clubz.bg

УЧЕНИ ОТ САЩ: НАРГИЛЕТО Е ВРЕДНО, КОЛКОТО И ЦИГАРИТЕ

Какво мислиш?

Публикувано от 1DEN.BG

d0b8d181d0bfd0b0d0bdd0be d0bfd0bed0bbd181d0bad0b8 d0bad0bed0bdd181d0bed180d186d0b8d183d0bc d189d0b5 d181d182d180d0bed0b8 d0b6d0bf d0bb

Испано-полски консорциум ще строи жп линията София – Волуяк за 190 млн. лв.

емануела-тръмп

Боят настана: Защо комунистите и Емануела обичат Тръмп?