in

Свилен Русинов: Макар и трудно победих Кличко в Банкок

Свилен Русинов, шампион, който дълго е воювал в тежката категория на бокса при аматьорите, гостува в предаването „Код Спорт“. Визитката му е повече от впечатляваща. Европейски шампион в тежка категория от Бурса 1993 г.

Трети на олимпиадата в Барселона през 1992 г. Два пъти вицешампион и веднъж бронзов медалист от световни първенства. На Световната купа в Банкок в средата на 90-те побеждава Виталий Кличко, бъдещият номер 1 в света при професионалистите. Тогава двубоят е бил между… бъдещи кметове.

Виталий днес е градоначалник на Киев, а Русинов  е заместник-кмет на община Тетевен, след като два мандата беше кмет на родното си село Градежница, което е с над 2000 души население.

Има и още нещо любопитно – в края на спортния си път в ЦСКА е учил на техники братята Кубрат и Тервел Пулеви. И сега преди битката за световния трон в бокса между Кубрат и Антъни Джошуа на 12 декември, ще имаме мнение от най-висока трибуна.  


– Г-н Русинов, здравейте! Все още е рано за наздравици, но се готвим да отворим шампанско след мача на Кубрат Пулев срещу Антъни Джошуа на 12 декември. Очаквате ли го?
– Благодаря за поканата! За мен е чест да съм във вашето предаване! Разбира се като българин се надявам на 12-и да отворим бутилката шампанско. Но едно е да ни се иска, а друго е да се види какво ще представлява Кубрат на ринга.


– Трудно е да не сме пристрастни, но все пак опитайте реално да съпоставите силните и слабите страни на двамата конкуренти за световния трон в тежка категория?
– Хубавото при тях е, че и двамата са минали през аматьорския бокс. И двамата са технични, високи, снажни, физически много здрави, използват всички удари в бокса. Разбира се, както всеки един спортист, и те си имат слабости.

Специално за Джошуа моето виждане е, че не понася тежки удари в главата. При всеки един по-тежък удар по главата, той се разконцентрира и отстъпва назад. Докато при Кубрат, според мен, повече му е смелостта, слаба защита. Видяхте, че на мача с Кличко получи доста удари и те не бяха леки. Почти всеки един беше нокаут. Свалям му шапка, че се изправи и игра!


– Твърди, че сега е друг боксьор, вече по-опитен, не се хвърля така хазартно…
– Надявам се да играе по-прибрано, да мисли за ситуацията, да не се хвърля в хамалски бой, а да използва това, което е научил като аматьор.

– Известно е, че в края на кариерата си вие сте давали уроци на ринга по време на тренировките с младите братя Пулеви в ЦСКА. На какво ги учехте?
– Да, те бяха малки деца тогава. Тервел беше на 14 години, Кубрат на 16, въртяха се около нас. Всеки един треньор като се захване с някое дете, се надява някога да стане шампион – европейски, световен.

Техните мечти не знам докъде са стигали, но нито един от нас – присъстващите в залата, не е помислял, че Кубрат ще стигне до два боя за световна титла. Пръв голям в професионалния спорт! Да се наредиш между Тайсън, Холифийлд, Ленъкс Люис е чест!


– Имаше мнение, че братята Кличко донякъде обезличиха тежката категория със стила си на боксиране, разбира се и с дългата си доминация на ринга – така ли е?
– Моето мнение е, че наистина, когато един тежък боксьор се наложи в категорията си, държи това положение известно време. При него е 10 години. Ще се върна малко по-назад, говорейки за себе си и за моя противник и приятел Пешо Стоименов.

Той беше около 10 години титуляр, след него застъпих аз около 12 години титуляр в една категория. Може би братята Кличко вървяха по този път. В професионалния бокс в тежка категория е много важно какъв мениджър ще имаш. Знаете там интересите какви са. И колкото е възможно един боксьор да се задържи по-дълго време на върха, толкова по-добре и за промоутъра.


– Какво си спомняте от вашата победа над Виталий Кличко? Може би тя е номер 2 в историята като успех на тотално популярни боксьори в света след тази на Серафим Тодоров над милиардера вече Мейуедър.
– Трудно е да си спомня среща от преди 24 години. В тези години СССР се разцепи на няколко републики. Отиваш на състезание и знаеш, че ще играеш с един боксьор, който е представител на Русия.

А след това отиваш и се появяват не един, а пет-шест колоси от бившите републики. Всяко едно състезание беше много трудно. От 1994 г. и мача ми с Виталий Кличко в Банкок си спомням бегло, че беше висок боксьор, физически много здрав. Бяха му първите стъпки в бокса. Освен боксьор, беше и кикбоксьор. Бих го трудно наистина. Но за мен беше радостно, че се справих с него и отидох на полуфинал на това състезание.

– На олимпийските игри в Барселона губите полуфина от нигериеца Ричард Игбайнегу. По-късно той нашумя на професионалния ринг под името Ричард Банго и дори победи боксовия Голиат – руснака Николай Валуев.
– За съжаление на олимпиадата загубих от него. Може би подцених нещата. На световното първенство в Сидни през 1991 г. този боксьор го отказах още в първия рунд.

Но явно тогава пристъпих към самия мач по-сериозно, още в първия рунд се напънах и спечелих. Докато на олимпиадата реших да се позапазя за финал с Баладо и това ми изигра лоша шега. Загубих със 7:9, като по средата на втория рунд счупих и палец на дясна ръка.

Някъде около рунд-рунд и половина съм играл със счупен пръст. За съжаление загубих, след това Ричард стана професионалист. Следях неговото развитие и вървеше добре, след това се изгуби. В началото кариерата му тръгна в много добра насока.

Този, с когото станахме трети на олимпиадата – датчанинът Брайън Нилсен, също стана професионалист. Игра с Холифийлд, с Тайсън за световни титли. Но ние понеже сме патриоти, много от моето поколение не посмяхме да направим тази стъпка и да станем професионалисти.


– В боксовите среди се твърди, че след промените в държавата сте имал предложение да станете спаринг партньор на Джордж Форман, когато той се върна в голямата игра.
– Да, имах едно такова предложение. То дойде от Ивайло Гоцев, който в момента е мениджър на Кубрат Пулев. По стечение на обстоятелствата срещата беше в този хотел.

Видяхме се, разбрахме се за условията, но понеже бях офицер в армията, пуснах си рапорт за уволнение до министъра, забавиха се нещата два-три месеца и през това време Пастора прекрати своята кариера. Иначе бяха уредили в договора къща в Щатите, бонуси… Бях решил, но късмет.


– Имате ли своя класация за най-великите в световния бокс?
– Ако говорим за тежка категория, знаете каква е класацията, като започнем от Мохамед Али, Форман, след това тези от нашето време – Боу, Холифийлд, Ленъкс.


– Интересно какво мислите за Майк Тайсън? Безспорна фигура, но има противоречиви мнения за него…
– Майк Тайсън много малко е играл в аматьорския бокс. Неговият стил на игра е наистина за професионалист. Според мен е хванат от улицата, има качества, попадна в добри ръце като треньор и мениджър – Дон Кинг.

Явно с голяма подкрепа от страна на Дон Кинг. Разбира се, Тайсън си е боец. В началото на кариерата си даваше максимум два рунда на съперниците си. Но явно, че при тази негова игра се губи интересът и някои хора решиха да го спрат по някакъв начин или пък да му кажат как да играе.


– Какво е мнението ви за мексиканеца Анди Руис, наричан от някои „кюфте“, но победил манекена на атлетичните тела Антъни Джошуа?
– В тежка категория не може всички да са красиви и снажни. Там сме ниски, дебели, но Анди Руис си е боксьор. Видя се, че в предния мач победи Джошуа.


– А във втория Джошуа се страхуваше от него.
– Джошуа 12 рунда игра бой със сянка. Не знам дали от страх, или от тактика, но не се спря на ринга. Гледах целия мач и наистина тази тактика му донесе успех и Джошуа победи.


– Разкажете за битките си с кубинските наказвачи – великият Савон, коварният Баладо, когото ако не се лъжа, обвинявате в нечиста игра.
– Не, обратно. Савон беше много агресивен боксьор. Техничен, но агресивен. Баладо беше много техничен, имам с него два финала на световни първенства и още няколко мача на други турнири.

Играеше като перце на ринга, а Савон беше груб и агресивен, пускаше много нечисти удари. Даже аз съм един от потърпевшите – 1986 г. на световното първенство в Рино победих един финландец и отидох на полуфинал. Савон в моя поток победи някакъв от Филипините, но с удар под пояса.

Дисквалифицираха го и не трябваше да играя полуфинал, а да отида направо на финал. Обаче кубинците направиха бойкот и в последния момент не знаех дали ще играя със Савон. Пет минути преди срещата решиха, че ще играем. Излезе на ринга, също почна да пуска едни ъперкъти, два-три пъти ме удари в слабините, аз паднах.

Ако бях решил да лежа долу на ринга, щяха да го дисквалифицират и щях да отида на финал, но какъв финал, при положение, че няма да играя на него! Николай Джелатов ми се разсърди защо съм се изправил. Можеше да го дисквалифицират и тогава Савон нямаше да вземе медал през 1986 г. в началото на неговата кариера.


– Защо Куба ражда такива силни боксьори?
– Много хора се чудят. Явно политиката им е такава. Доколкото знам, там в училищата има уроци по бокс. Когато имаш идоли като Савон, Стивънсън е ясно, че децата, които растат около теб, ще искат да станат като тях. Боксът си е национален спорт в Куба.


– Разминахте ли се с поляка Анджей Голота?
– С Анджей имам два мача. Единият беше тук на „Странджата“ през 1988 г. преди олимпиадата в Сеул и загубих. Отидох на олимпийските игри и за късмет жребият отреди първият мач да е с него.

Кантарът ни беше на 5-6 август, а трябваше да играя около 20-и. 15 дни под напрежение. Ако го биех, отивах да играя с много по-слаби боксьори, отивах на полуфинал или финал. Претоварих се, прегрях и на мача с Голота играх много слабо и ме победи с 5:0.


– Вие сте рекордьор по републикански титли в родния бокс и също дългогодишен капитан на националния отбор. Кои от родните асове най-много са ви впечатлявали? Не искаме да ви поставяме в деликатно положение да правите класации, но ако желаете, можете да сторите градация на звездите у нас.
– По наше време – 80-те и 90-те имаше много добри боксьори. Като почнем от Ивайло Маринов, Сарафчето, Киркор, Тончо, така че не мога да направя класация.

Разбира се, Ивайло е геният! Всички знаем, че той беше феноменален боксьор. Говоря за него като най-лек, най-пъргав и най-бърз. Разбира се, другите боксьори също не са за изхвърляне! Сарафчето, Дидо, Пешо Лесов… Имаше таланти – с малко тренировки правеха големи успехи. Говоря за Ивайло, за Сарафчето и за Кики. Аз с много тренировки, раздавах се денонощно, а те с малко тренировки, ставаха шампиони.


– Но пък имахме след Петър Стоименов и вас в тежка категория, което е много престижно.
– Благодарение на Пешо, на Васко Босаков израснах. Аз съм в националния отбор от 1981 г. Приеха ме в мъжкия, защото в младежкия нямаше такива големи като мен, за да тренирам. И от 1981 до 1997 г. бях част от националния отбор за мъже.


– А колко години капитан?
– След като Мишо се отказа, Ивайло се отказа, Пешо се отказа по здравословни причини, аз останах като един от най-възрастните в отбора. От 1986-88 бях капитан до 1997 г.


– Дълго време след края на кариерата си канихте звездите на родния бокс на събор в Градежница. Имате ли впечатление какви са отношенията в бокса днес в сравнение с тези през 80-те, 90-те години?
– След 1997-98 г. боксът пропадна в една пропаст, нямахме никакви успехи. Благодарение на Краси Инински в момента боксът е на що-годе някакво ниво. Разбира се, не е това, което беше по наше време, но тогава политиката на държавата беше друга. Сега нещата доста се промениха.


– Миговете от спортната ви кариера, към които се връщате най-често? 
– Най-хубавите мигове са финалите на световните първенства, медалът от олимпиадата, европейската титла в Бурса през 1993 г. Не са малко и винаги, когато човек седне на спокойствие, се сеща за тях.


– Какво ви даде боксът и какво пропуснахте да вземете в кариерата си?
– Боксът ми даде много неща – известност, приятели. Според мен изгубих детство, от 15 години до 35 съм бил винаги в залата. И разбира се някои тийнейджърски увлечения – колкото и да е, иска ти се да излезеш вечер на дискотека или да се прибереш сутрин към 4-5 часа. Но по принцип повече ми е дал, отколкото съм изгубил от бокса.


– Как ги видяхте вашите бивши съотборници по време на представянето на книгата „България на Олимп“? Беше емоционално…
– Да, разбира се. Много хубаво мероприятие, надявам се да има и за в бъдеще такова.


– Животът ви раздели, но как се видяхте?
– С някои не се бяхме виждали с години, може би 20 години. Да не говорим с колегите от другите спортове, дори повече. Видях ги променени – кой понапълнял, кой поотслабнал, кой побелял… Такива мероприятия трябва да се правят по-често. Инициативата трябва да бъде от министерството на спорта.


– Роден сте на 29 февруари – приемате ли този факт за някакъв знак на съдбата? Как празнувате рождения си ден – само на високосни години ли?
– Честно да ви кажа, празнувам само на 29 февруари. Каня доста приятели, няма да казвам цифрата, но тази година за първи път наруших традицията – не поканих никой, решихме аз и семейството да празнуваме в един от нашите планински градове и за късмет – пандемия!

Наистина като се върна малко назад във времето, човек се позамисля, че съм роден на 29-и. Много от нещата са ми ставали по стечение на обстоятелствата и то на късмет. Така станах и боксьор, така ме взеха в ЦСКА.


– Тази история – как станахте боксьор?
– Записах се да уча в Строителния техникум и един от съучениците тренираше бокс, покани ме да отида да го гледам. Не бях привърженик на бокса, на село мама и тате се грижат много добре за децата и въобще не даваха да се говори за бокс. Отидох в залата да го гледам, видяха ме треньорите, харесаха ме и ме записаха.

Аз казах, че не искам да ставам боксьор, но след два дни дойде една делегация от пет-шест човека в училището, седнахме на един разговор и те ми казаха: „Свилене, ела, ще те запишем, ще станеш добър боксьор, ще обиколиш света, ще вземеш медали от големи първенства.“ Слушах ги като дете дошло от махалата от едно село – Градежница, чудех се и мислех, че ме лъжат, само и само да се запиша да тренирам. Но явно не са сгрешили и това, което те ми казаха, наистина се сбъдна.


– Прякорът ви – Чичето откъде идва? Кой ви кръсти така?
– От 1981 г. съм в националния отбор, 1985-86-87-88 г. много от тези титуляри, които бяха мои набори се отказаха и се появиха новите – Дидо, Кики, Тончо. Бяха по на 20 години, а аз бях на 24-25. Единствено аз бях по на години и Дидо – Пинчъра веднъж на една тренировка, на загрявката се майтапим, той каза: „Хайде, Чиче!“ и ми остана прякор Чичето.


– Вие сте от една етнорелигиозна група, от която някои странно защо не се афишират – има ли причини? Говори ли се изобщо по тази тема?
– Честно да ви кажа, в националния отбор сме много приятели. Знаете, че там тези етногрупи са много, но нито един от боксьорите не е обидил другия, че е представител на етнорелигиозна група.

Пък и не виждам причина, че моят произход е еди-какъв си, а пък твоят е друг, и да се мразим. Уважавали сме се, спали сме заедно, яли сме заедно и нито един от нас не е обидил приятеля си.


– Къде живеете сега? Нещо повече за живота ви?
– Живея в село Градежница, община Тетевен. Много хубаво селце – с училище, с детска градина. Тук живеете в града и ходите на разходка в парка, а ние живеем в парка – Централен Балкан. Условията на живот са прекрасни.


– Два мандата като кмет – какво ви даде този период?
– Да ви кажа честно, това, на което ме научи боксът се прехвърли после и в кметската ми работа. Отношението към хората, знаете, че ние, спортистите се уважаваме, особено боксьорите. Това, че сме противници на ринга, не означава, че трябва да бъдем противници и извън него. Ред, дисциплина – наученото по времето на бокса, го приложих и като кмет.


– Лесно ли ви приеха хората на тази позиция?
– Да, приеха ме лесно, уважаваха ме.


– Как е сега положението в община Тетевен?
– Засега нормално, както навсякъде в държавата.


– Има ли шанс спортът ни да изплува нагоре пак?
– Ако не се вземат мерки на национално ниво, според мен няма.


– Проблемът са клубовете – как да се върнат тези апостоли, които търсеха в училищата?
– Според мен трябва да се обърне по-голямо внимание на клубовете, а не на националните отбори. Национален отбор ще има, когато има клуб. А ние правим обратното. Клубовете сме ги зарязали да се оправят сами, всички пари за националния отбор. Да, но в националния отбор са четири-пет човека и това са.


– Имаме обаче кубински треньор.
– Да се надяваме, че целта им от две визи за олимпиадата в Токио ще се изпълни, но не виждам как ще стане при положение, че са пет-шест боксьори титуляри и нямат конкуренция, нямат спаринг партньори.


– А за собствена боксова школа не сте ли мислили? Наскоро бившият световен шампион Детелин Далаклиев откри своя в град Плевен. Не е ли пътят за спорта ни това?
– Явно Детелин има подкрепата на общината, има подкрепа и от министерството. Гледах репортаж, наистина много хубава зала. Но не е проблем залата, проблем е дали после ще има деца да тренират вътре и по какъв начин ще ги запалим да дойдат. Сега децата се увличат по други неща – телефони, цигари.


– Животът на аскет на спортиста не е модерен.
– Не е. Като му кажеш да не пуши и той се сърди. Като му кажеш да не пие бира, той пак се сърди. И на другия ден не идва на тренировка. Бях две години старши треньор в един клуб в Горна Оряховица. Еми, много трудно се работи с децата! Обикаляш училища, каниш ги да дойдат в залата. Идват и не знае какво е ляв и десен крак, не знаят какво е лява и дясна ръка, не знаят как да се направи кълбо напред и кълбо назад. Трагедия голяма!

БФС призова аматьорите: Мачове без публика!


– Последно нещо за живота сега – как си почивате? За семейството, ако желаете нещо да споделите…
– В селото се чувствам перфектно. Освен че бях кмет два мандата, заместник-кмет на общината, сега съм общински съветник, с фамилията се занимаваме и със земеделие. Уплътнявам времето, а при всяка една възможност, когато имам свободно време, съм в планината.


– Привилегия на днешно време.
– Точно така! Особено в това време на пандемия.

Източник: trud.bg

Какво мислиш?

Публикувано от 1DEN.BG

корнелия-нинова

Нинова: Проблемът е недоверието в правителството и в мерките, които то предприема

системата

”Системата ни убива”: Институциите работят в пълно единомислие народът да бъде унищожен.