Home » Мнения » Нов болник крачи из Европа
d0bdd0bed0b2 d0b1d0bed0bbd0bdd0b8d0ba d0bad180d0b0d187d0b8 d0b8d0b7 d0b5d0b2d180d0bed0bfd0b0 - 1den.BG | Новините днес, обективни и без цензура - Нов болник крачи из Европа

Нов болник крачи из Европа

ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

Никой не може да обвинява Русия затова, че тя се опитва да конструира регионална среда, в която Москва да се чувства по-сигурна. Това е естественият стремеж на всяка национална държава, независимо от споделения ценностен фундамент, който стои в основата на интернационални форуми и съюзи, развиващи като килим глобализацията.

Създаването на стратегическа дълбочина в Европа, която да осигури пространство и време за Русия, било срещу милитаризираното германското месианство (преди), било спрямо инфантилния американски либерален универсализъм (днес), е реалполитик транскрипция на руския рефлекс за самозащита. Въпреки епизодичната параноя на Кремъл, все пак европейските полета са били пресичани от запад на изток и от Наполеон, и от Хитлер. Бивши държави на Варшавския договор днес са членки на НАТО. И ако демокрацията никога не успя да “поникне” в Русия, то потребителската страна на либерализма (не душата, но тялото на либерализма) – консуматорството и комерсиализмът – успяха да прекосят прочутите руски степи и да влязат както в Санкт Петербург, така и в Москва.

Движението на армии, но и на идеи, от Запад на Изток (това естествено не е едностранен процес) винаги е стимулирало руските геополитически среди. След разпадането на СССР постепенно се полагат теоретични схващания, чиято цел е утвърждаването на Русия като водеща сила в регионалното ѝ съседство (разбирайте в случая държавите от Източна Европа) и участието на Москва в съюзи, които релативизират доминантните позициите на САЩ и НАТО (като “безграничното приятелство” с Китай, дефинирано като такова в началото на тази година). Това, разбира се, е доктрината “Примаков”: повече Русия наоколо, по-малко САЩ в света. Тази доктрина, макар и не цялостно, спомага да разберем параметрите на поведението на Владимир Путин, поне от 2007-ма година насам.

Това, което проблематизира ситуирането на Москва обаче, не са целите, които тя си поставя, а средствата, които експлоатира. Под ръководството на Владимир Путин Русия ревизира международната система за сигурност, заменяйки нейното договорно начало – включващо постулати като “суверенитет” и “право” – със силово такова, кореспондиращо с произвола. Насилничеството се превърна в идеологията на “homo putinus”. Същото насилничеството първо бе употребявано в Русия, обикновено срещу критици на режима, но впоследствие то започна да бъде и експортирано.

Макар и далеч не единственият, циничната и фронтална агресия срещу Украйна е най-емблематичният пример в това отношение. Още повече, че конфликтът там бе завесата, зад която Москва извършва и редица военни престъпления: насилствена русификация на завзетите земи и принудително изселване на украинци, сред които и деца, на руска територия (това е своеобразно еничарство в 21-ви век).

На този фон призивът на френския президент Украйна да направи териториални отстъпки, така че Русия да не бъде унижена, прозвучаха странно. Първо, тези думи на Емануел Макрон нямаше как да бъдат приети с ентусиазъм в Киев. Второ, те не можаха изобщо да уцелят пулса на Източна и Северна Европа: пред лицето на руската агресия в Украйна не балтийските страни поискаха да излязат от НАТО (пък белким успокоят притесненията на руската душа!), а Финландия и Швеция заявиха желание да влязат в Алианса. Трето, такова говорене не преустановява, а увеличава руските експанзионистични апетити (така както Петър Велики просто си връщал шведските земи, които всъщност били руски, така и днес Москва правела същото, изрази такъв паралел вчера руският президент).

Всъщност Москва си е виновна сама за това, че не успя да задържи бившите държави от социалистическия блок към себе си след разпада на СССР. И ако свободата и възможността за достоен жизнен стандарт да опияняваха източноевропейците, така че битката за техния разум да изглеждаше предварително загубена от постсъветска Русия, то Москва можеше да изиграе по-добре картите си, когато ставаше дума за сърцата на хората от бившите ѝ европейски колонии (нали за Владимир Путин е модерно държавите да са или суверенни, или колонии). Постепенно реставриралата се кагебетокрация в Кремъл обаче предпочете да експлоатира сходството в езика за пропаганда; религията – за контрол; природните ресурси – за шантаж; довчерашното си наставничество – за привилегии.

Ню Делхи, например, имаше концепция, наречена “Гуджрал” (на едноименния министър-председател от 90-те години на миналия век), според която Индия, поради големината и възможностите си, никога не трябва да търси реципрочност в жестовете и в добродетелството от по-малките си съседи; т.е. Ню Делхи трябва да дава повече, отколкото да взема. Заедно с това, Индия не бива да се бърка във вътрешните работи на тези по-малки (и често зависими от нея поради географията си) страни. А оттук нито една държава – било Индия, било нейните по-малки съседи – не трябва да използват територията си за действия, насочени срещу другите южноазиатски страни.

Мислите ли, че подобна доктрина някога би била на почит в Москва? Или по-скоро евентуалният ѝ изразител би бил обявен за неонацист? Щяха ли държавите от Източна Европа да влязат в НАТО, ако бе възможен руски “Гуджрал”? Защо, откакто започна (новият етап) от войната в Украйна, Молдова, Грузия и Киев подадоха документите си за членство в ЕС, а Швеция и Финландия – за НАТО (а Хелзинки дори строи допълнителни защитни съоръжения по границата си с Русия)?

Вместо това, съвсем различни са доктрините, които са на почит в Русия на Путин.

За Кремъл има две категории бивши социалистически държави. В първата са Беларус, Молдова, Грузия и Украйна. Във втората са всички онези страни от Варшавския договор, които сега обаче са членки на НАТО. Разликата между двете групи е точно членството в Алианса в полза на втората. Затова спрямо първия комплект от държави Русия прилага все още социалистическата доктрина “Брежнев”. Това е концепцията за ограничен суверенитет, която позволява намеса от Москва в процесите на въпросните държави, ако тя разпознае в тях интерес, който счита за вражески спрямо нейния. Тиковете на доктрината “Брежнев” видяхме в Приднестровието през 1990-та, в Грузия през 2008-ма, в Украйна през 2014-та и 2022-ра година. Това е много по-агресивна доктрина от спомената вече “Примаков”, която Москва използва срещу членките на НАТО от бившия социалистически лагер (разбира се, не от уважение към цивилизационния им избор, а поради грубиянската американска сила, която наднича зад тях).

Ще повторя. Проблемът не е в това, че Русия иска да съхрани суверенитета си (друг е въпросът дали успява, предвид нарастващото влияние на Китай върху нея). Проблемът е, че за тази цел тя нарушава чуждия такъв. Не че други големи държави са спазвали собствените си правила (особено САЩ). Но Москва сглупи да извърши престъпление на авансцената. С особен и дързък цинизъм. Нападайки не чуждия, а ближния. Не просто за да ограби една държава и после да си тръгне, а за да я унищожи окончателно. За целта Москва взе на прицел не само бъдещето на Украйна, разселвайки насилствено хора, но и миналото ѝ (затова украинските артефакти и паметници изчезват, за сметка на руските паспорти). И това хищничество в 21-ви век на европейски терен ще остане като “homo putinus” в международните отношения.

А в тях Русия на Владимир Путин е новият болен човек на Европа.

Поставете оценка:

3.2

Оценка 3.2 от 88 гласа.

ВИЖТЕ ПЪЛНАТА И ОРИГИНАЛНАТА СТАТИЯ ТУК

2022-06-19

Твоят коментар Cancel reply

x

Check Also

Хаосът в България: какво ни чака сега?

ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати. Най-вероятното ...